Постинг
31.10.2010 12:35 -
Към дома
Прибирах се към вкъщи за четири дни.Качих се в автобуса, бях взела само едно малко куфарче, сложих го в краката си. Бях изминавала този път хиляди пъти, но този път чувствах трепет, нещо трепереше вътре в мен. Колкото повече се приближавах към града, толкова повече се засилваше емоцията у мен. Приближавахме все повече и в страни от пътя всичко беше заснежено, дърветата бяха покрити с белия пухкав сняг. Една сълза се търкулна по бялото ми лице, бях си у дома.
Когато слязох на автогарата татко ме чакаше, взе куфара ми, беше се погрижил да ми е удобно, бе докарал колата ми близко, за да не ходя пеша. Бях си у дома...
Прегърнах майка, прегърнах татко и усетих топлина. Усетих тази, топлина, която ми липсва в големия, студен град. Когато прекрачих прага на къщата се разплаках. Всичко си беше на мястото, чисто и подредено беше на всякъде. Майка бе ми сготвила специално ястие, за да ме посрещне както трябва. Бях си у дома...
Прекарах един страхотен ден край семейството и вечерта, когато легнах в собственото си легло се разплаках. Бях там, където съня беше приказен, беше моето легло, където мога единствено да почина както трябва. И спах на следващия ден до късно. Просто защото си бях у дома...
Минаха дните вкъщи бързо, дори неусетно. Когато тръгвах не се разплаках. Зад гърба си оставях величествената Рила и дома. Аз всеки път щом тръгна моля Господ да ми даде здраве, за да се върна. За да се върна там, където майчините ръце галят и там, където бащината обич топли. Аз винаги ще тръгвам усмихната, дори в най-дълбока болка, защото ще се връщам към дома...
Когато слязох на автогарата татко ме чакаше, взе куфара ми, беше се погрижил да ми е удобно, бе докарал колата ми близко, за да не ходя пеша. Бях си у дома...
Прегърнах майка, прегърнах татко и усетих топлина. Усетих тази, топлина, която ми липсва в големия, студен град. Когато прекрачих прага на къщата се разплаках. Всичко си беше на мястото, чисто и подредено беше на всякъде. Майка бе ми сготвила специално ястие, за да ме посрещне както трябва. Бях си у дома...
Прекарах един страхотен ден край семейството и вечерта, когато легнах в собственото си легло се разплаках. Бях там, където съня беше приказен, беше моето легло, където мога единствено да почина както трябва. И спах на следващия ден до късно. Просто защото си бях у дома...
Минаха дните вкъщи бързо, дори неусетно. Когато тръгвах не се разплаках. Зад гърба си оставях величествената Рила и дома. Аз всеки път щом тръгна моля Господ да ми даде здраве, за да се върна. За да се върна там, където майчините ръце галят и там, където бащината обич топли. Аз винаги ще тръгвам усмихната, дори в най-дълбока болка, защото ще се връщам към дома...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 35
